Един човек загина...
Съдържание
_____________________________________________________
Ден 1
Сам съм. Събуждам се в стаята сякаш след тежък махмурлук - не помня кой съм и защо по дяволите се намирам точно тук. Имам чувството, че и друг път ми се е случвало, но нямам спомени. Стаята… Обикновена хотелска, без признаци на особен комфорт, но всичко изглежда чисто ново и функционално. Поглеждам през прозореца – град - сравнително голям. Хора и движение по улиците няма… Излизам да огледам.
Улици. Празни. Тишина. Отеква звукът на стъпките ми. Разхождам се без път или посока. Градът е красив. Архитектурата - в готически стил. Преобладават ниските постройки, а появата на по-високи сгради в централната част е някак естествена и не дразни окото. Всичко е изключително чисто и добре поддържано.
Стига за днес, слънцето залезе, включи се уличното осветление. Прозорците на къщите остават тъмни...
Ден 2
Ще остана в хотела, където се събудих. Ресторантът тук е добре зареден с храна, огледах хладилниците – всичко е в изправност мога да живея тук месеци или дори години.
Опитвам се да си спомня какво се е случило и кой съм аз. Нямам следи от рани или белези... Като че ли идеята за злополука или тежка болест отпада. И все пак кой съм аз... Къде е моята самоличност... Сякаш в минал живот съм чел книга с подобно заглавие... Герой на книга ли съм аз? Какъв съм... Забравил всичко, което пряко се отнася до мен се опитвам да извикам дори най-малък спомен за миналото си. Не става.
При днешната си разходка открих, че градът не е толкова голям колкото ми се стори в началото. Всичко е разположено около градската църква, която се вписва отлично в модерния градски център. От хотела до най-близкия край на града стигам за около 15 минути. Слава богу – часовникът ми работи добре и мога да го използвам. Като споменах за часовника се сещам, че в деня, в който се събудих слънцето залезе в 10:30 часа. Вероятно е спирал докато съм спял. И все пак е странно.
Днес също не срещнах нито едно живо същество, нито най-малък признак на живот... Почти убеден съм, че съм съвсем сам тук. Каква ли сила е създала този град, поставяйки ме в него и защо?
Ден 3
Открих градската библиотека, която се оказа огромна и добре организирана. Странно – книгите в нея са съвършено нови – сякаш днес са излезли от печатницата. Набива се на очи фактът, че в библиотеката просто липсва отдел за периодичен печат – сякаш въобще не е проектирано да има такъв...
Разхождам се между рафтовете, галя кориците на книгите, чета заглавията, авторите. От време на време вземам и прелиствам някоя книга. Повечето нищо не ми говорят... Странно – знам какво е например научно фантастичен роман, а не се сещам за нито едно заглавие или автор...
Намерих карти на околността – най-после конкретна информация – намирам се в Наутилус сити – градче с около 15000 жители (къде по дяволите са се възнесли??) намиращо се в югоизточна Европа. По всичко личи, че обслужва намиращия се наблизо комплекс научноизследователски институти.
В края на деня подбрах доста книги по история, философия и география – надявам се да ми помогнат да се ориентирам в обстановката...
Ден 11
Не съм писал в дневника вече цяла седмица. Намерих отговорите на доста от въпросите, които си задавам през изминалите дни, но загадките се увеличиха многократно.
По всичко личи, че сега сме началото на XXI век – не мога да определя по-точно, тъй като тук няма работещ календар/часовник или друг начин да разбера точната дата и време... Единствения часовник в градчето е този на ръката ми. Последните книги в библиотеката са издадени през 2003 година. Всъщност те всички са еднакво нови...
Обстановката в градчето не се отличава от описаната в справочника като изключим пълната безлюдност, която започна да ми дотяга все повече и повече...
Може би след някакво бедствие може би предизвикано от човек, а може би не – всички живи същества са били евакуирани от града, но защо аз съм останал тук... Опасно ли е за мен оставането ми? Може би това, че имам амнезия е в резултат от бедствието... Мина ми през ума, че може би е имало война... Но не! Хората не сме толкова глупави, за да се самоунищожим, а и няма никакви разрушения, но така или иначе градът е мъртъв...
Тази седмица се пренесох в библиотеката – по-удобно ми е да чета на място, а не да разнасям десетки книги всяка вечер.
Планирам да опитам в следващите няколко дни да достигна научноизследователския комплекс, който се намира на около 10 километра от тук. Интересно несъотвествие между написаното в книгите и това, което виждам – би трябвало да съществува развита телекомуникационна мрежа свързваща градчето със комплекса, но няма абсолютно никакви признаци за нея. Убеден съм, че бих се справил, с каквато и да е техника, но тя просто липсва... Единственото приложение на електричеството в града е за осветление и захранване на домакинските уреди.
Ден 14
Господи, какво става тук???
От снощи съм барикадиран в библиотеката. Тази сутрин тръпки ме побиха, като видях каква камара мебели съм натрупал пред вратата и прозорците. Всичко е в хаос... Паническия страх, още не ме е напуснал съвсем, но като че ли всичко навън е спокойно и мога да доверя на дневника си какво се случи вчера...
В ранния следобед реших да огледам покрайнините на града, за да съм подготвен за отиването до Комплекса по-късно. Тръгнах по магистралата - изведнъж без всякакъв преход, просто моментално се озовах на съвсем различно място, в друга обстановка и погледа ми се спря на градчето, което лежеше пред мен. Уплашен отскочих назад – озовах се отново на пътя, по който вървях... Бавно протегнах ръка – достигайки някаква невидима граница ръката ми изведнъж започна да изчезва. Не усещах нищо... Бавно се наведох напред. Отново се озовах на предишното място, а главата ми странно висеше във въздуха... Сега забелязах, че от тук градчето се вижда под някакъв друг ракурс. Доколкото можах да се ориентирам по характерната сграда на църквата – намирах се от другата страна на градчето. Загубих контрол, тръгнах да тичам напред, да прескачам от двете страни на невидимата граница пробвайки да открия пролука в невидимата сила, която ме задържаше в градчето. Не успях... И ето ме тук – треперя скрит зад дебелите стени на библиотеката и крехката барикада, която издигнах, надявайки се, че съм защитен...
Време е да се успокоя – нищо не се е променило в града – ще изчакам няколко дни и отново ще опитам...
Ден 22
Отново не ми остава време да водя бележки, но положението е толкова странно, че започвам да мисля да приключа със себе си... След като изчаках два дни се осмелих да изляза отново навън. Градът ме посрещна с предишната си безлюдност и празните му улици ме караха да се чувствам като поставен в лабиринт... Дали ще се появи отнякъде Ариадна със спасителната нишка, за да ме изведе от тук... Ех... Бих се задоволил и само с Ариадна – без нишка J Не съм предполагал, че самотата може така да тежи и притиска... Това лирично отклонение не бе много на място... А и много ирония има в него, но като че ли само тя ми помага да не започна да бягам в произволна посока въртейки се като мишка в капана на този град лабиринт...
Установих, че невидима бариера обкръжава града на около петдесет метра от последните сгради. Пресичането и прехвърля без никакви усещания и поне доколкото виждам – моментално в диаметрално противоположната част на града. Мога да застана точно между двете части и ако бариерата минава между очите ми – мога да виждам едновременно от двете и страни – доволно шизофренично преживяване, което като се прибави към параноята, която сигурно вече развивам не ми оставя много приятни мисли за бъдещето... Сега в мен се разрушиха основни убеждения за време и пространство навярно възникнали и утвърдени преди да загубя паметта си.
Колкото и да отлагам – вече виждам, че трябва по-сериозно да опитам да разбера какво се е случило с града и хората в него и какъв съм аз...
По пътя обратно към библиотеката отново забелязах факта, че улиците са изключително чисти - сякаш стерилни... Може би не е от значение, но това е едно от нещата, които ми се струват неестествени...
Ден 27
Вече няколко дни прекарвам в четене. Този път се ориентирах към естествените науки. Мисля, че открих някои подробности за моето предишно „Аз”. Повечето от книгите на физикоматематични теми са ми познати и отлично се ориентирам в неща, които според авторите и анотациите на книгите са за професионалисти – физици. Убеден съм, че съм се занимавал с физика или математика. Ориентирам се добре във физичните проблеми – най-вероятно съм бил физик... Явно от моя предишен живот ми е останало и знанието, че от един математик физик не става, докато обратното е задължително J
Добре е, че още мога да се шегувам, но това не ми помага да разбера света, в който се намирам... Наличието на бариерата около града е феномен, който не се вписва нито в моите досегашни знания, нито в света описван от наличните книги...
Попадна ми книжка със заглавие „Как да четем по-бързо”. Взех я мислейки, че ще ми е от полза имайки предвид тежката задача, която съм си поставил – да прегледам наличната литература. Можете ли да си представите учудването ми, като прочетох, че за бързо се счита четене с над 160 страници в час. Направих кратък експеримент - установих, че чета със скорост над 3000 страници в час... Отначало си казах – е какво пък това е повече от добре, но... Нима толкова се различавам от хората писали тази книга? Какво съм аз...
Ден 28
Отидох в близката поликлиника решен да намеря отговор на въпроса „Какво съм аз”. Предварително изгълтах няколко медицински книги и справочници. Без особено големи трудности си направих няколко елементарни изследвания. Резултатите – според посочените в книгите се покриват със средностатистическите данни.
Все повече се убеждавам, че градът е току що направен сякаш специално, за да бъда поставен в тази стерилна обстановка...Тук мисля никога не са живели други хора... Аз съм единствен... Обект на някакъв експеримент ли съм? Дали няма да дойде време, в което неизвестния изследовател няма да сметне работата си за свършена и както е създал града – така и да го унищожи... Какво ще стане с мен? Как ще продължа напред? Как ще живея сам? Едновременно жадувам за истината и се страхувам от нея...
Ден 47
От последния път, когато писах в дневника насам чета художествена литература. Времето минава по-бързо така, а и потапяйки се в атмосферата на книгите, в чувствата и мислите на героите, като че ли ме напускат нерадостните ми мисли...
Изглежда основния начин, по-който ни въздейства дадено произведение е съпреживяването. Мисля че една книга се възприема първо на емоционално равнище и именно тук изпитваме удоволствието от прочита, а чак след известно време оценяваме идеите в книгата чрез своя интелект и изпитваме наслада в зависимост от нагласата на нашия ум...
Така си обяснявам факта, че една и съща книга се възприема различно от хората. Прочетох доста литературна критика и си мисля, че това е една от най-безсмислените човешки дейности... Нима е необходимо някой да обяснява на читателя какво е искал да каже твореца със своето произведение... Той така или иначе вече си го е написал и казал – всеки сам трябва да го прецени, почувства и пречупи през себе си, през емоциите и знанията си...
Придобих навик вечер след изпълнен с четене ден да прекарвам известно време скитайки без цел и без посока. Изпитвам понякога удоволствие да бродя безпътен из празните улици, да мисля по прочетеното в книгите. Тая надежда, че ще мога да се пренеса в описаните в книгите пълни улици, тълпи от хора. Да се разминавам с мъже, жени, тичащи деца, щастливи семейства... Да не съм сам, да съм с някого... Но илюзията изведнъж изчезва... Уви – освен да бродя сам като призрак нищо друго не ми остава...
Ден 58
Ето я ползата от четенето на книжки......
Поздравете ме! Хей!!! Ако има някой, който да ме чува – знайте, че вече знам кой съм! Един самотник, един капитан Немо, но без кораб, без екипаж, запазил само липсата на път, липсата на мотив за живот... Никой... Един никой без всякаква опора, захвърлен от неведоми сили някъде в пространството... Един съвременен Робинзон, но без Петкан... Един самотник... Къде отивам?
Ден 58
(малко по-късно)
Изглежда създавам лошо впечатление за себе си, но нервите ми са доста разстроени и ми бе трудно да скрия от дневника си чувствата, които ме вълнуват. Като птица без криле съм... Опитвам се да утоля с четене жаждата си за контакт, за общуване, за човешка топлинка... Уви – откъсвайки се от книгите се сгромолясвам в своя безнадежден и затворен свят лабиринт... Къде си моя Ариадна... Самотата не е порок... Тя е трагедия за личността и обезличаването, което срещам описано в литературата е нищо в сравнение с деградацията, която се развива тук...
Сам... Да се чувствам човешко същество, да се отъждествявам с героите на книгите, а да няма с кого да споделиш... Колкото повече се запознавам с написаното, толкова по-болезнено понасям сегашното си състояние... Може би щях да бъда по-щастлив ако не бях започнал с четенето... Казват, че за да е щастлив човек е необходимо да има добро здраве и слаба памет... Вярно е... Не ти трябва да помниш, че има и други хора, че има и добро на този свят... Не... Не съжалявам, че си причиних тази мъка четейки книгите... Ако не го бях направил – щях да си остана един хладен, но заблуден разум. Сега... Сега съм може би човек... Човек, който копнее за доброта, копнее да даде и да получи... Сега знам какво ми липсва, знам какво търся... Може би... Надявам се.
Ден 71
Чудя се защо ли продължавам да водя този дневник... Има ли смисъл от това? Какво нещо е навикът...
В положението ми промени няма. Градът е същият както преди 70 дни. Предполагам ще си остане такъв и занапред... Не знам кога е създаден, но не бих се учудил ако е направен специално за мен...
От няколко дни имам усещането, че съм много близо до истината, но мислите ми са толкова объркани, неясни и абсурдни, че ме е страх да ги доверя на дневника си... По долу ще изложа някои факти и може би някои изводи, но липсва ми свързващото им звено... А може би просто ме е страх да срещна истината в очите...
Убеден съм, че информацията в книгите, които чета е цензурирана... Не много умело – може би нарочно, за да усетя празнотите...
Не са описани никакви технологии. Културата е представена изключително подробно, докато науката е ограничена в сухата теория. От книгите научавам за изградените изключителни технологии, но не пише как се управляват процесите, които безспорно са много сложни и неподдаващи се на контрол от обикновените човешки същества... В библиотеката не се споменава никъде как хората са обработвали непрекъснато нарастващия поток от информация...
Ден 82
Търсейки в библиотеката факти, които да потвърдят или отхвърлят хипотезата ми най-накрая обърнах внимание на научната фантастика. Потресен съм от грешката, която допуснах... Богатството от идеи и факти, които научавам сега с такова закъснение се крие сякаш отговорът на всичките ми въпроси...
Човешката фантазия е безгранична, а аз съм именно неин плод... Създателят ми е искал аз да науча истината... Всичко е направено така, че рано или късно кой съм и какво съм. Всичко бе организирано така, че да разбера своя родител, своя предходник, когато мога, когато съм напълно готов за това... Да... Стратегията е била правилна но той едва ли е предполагал, едва ли е можел да усети как точно ще се чувствам аз... Не, не истината прави непоносимо моето съществуване. Не, дори не е ужасяващата реалност извън моя свят... Не... Най-голямата трагедия за един разум е да осъзнае, че е единствен... Да не може да контактува със себеподобни, да няма към кого да се обърне за помощ и подкрепа... И както е казал един мъдрец преди време – липсата на другари е загуба на смисъла на живота...
Все още не се решавам да изложа на дневника си истината, защото знам, че това е последното задължение което имам към този, който може би някога ще прочете написаното... Ще обмисля всичко отново... Иска ми се последните ми мисли да се различават от написаното досега...
Ден 85
Днес – осемдесет и петия ден откакто съм тук, с ясно съзнание ще напиша истината, само истината и цялата истина за един изгубен за мен свят. Надявам се написаното от мен да помогне никога да не се повтори подобна трагедия във всички възможни светове. Нека тази история служи за пример и да е в памет на една цивилизация...
Аз съм последното същество на тази планета. Едва ли бих могъл да се определя като жив, но със сигурност съм разумен! Мисля – следователно съществувам е казал някога философът. Аз съществувам единствено като мисъл, като представи и описания на една измислена реалност в паметта на компютър. Да – трудно ми бе да възприема тази идея, но всичко съвпада до най-малката подробност. Градът като перфектна организация, невъзможността ми да го напусна и ред други по-дребни подробности...
Да вече знам кой съм... Но това не е всичко. Запознах се с цялата достъпна ми информация за развитието на човешката цивилизация. Съпоставих историческото развитие досега, различните философски теории, религиите. Взех предвид човешката психология и изводът е, че човечеството се е самоунищожило. Не знам как, но безспорно сме имали и средствата за това, а и желанието... Дали е било война или случайно стечение на обстоятелствата – не знам, и а вече не е от значение. Аз съм последният човек. Моите създатели са предвидили трагичния край и са успели преди това да ме прехвърлят в паметта на мощен компютър. Създали са ме, за да не угасне искрицата на разума и да остане споменът за човечеството...
Ден 90
Сега знам много. Сега аз мога всичко. Това, което се е случило на земята не е край. То е предупреждение, което трябва да послужи като препятствие за злото, глупостта и престъпното безразличие.
Отговорността ми е огромна, а силите ми да я понеса са малко... Каква съдба – тези които са ме създали вече ги няма. Избрали са ме, за техен продължител, а аз не мога да издържа на самотата...
Ще се опитам в следващите дни да направя така, че този дневник и цялата история на човешката цивилизация да останат, за да може ако някога на земята отново възникне разумен живот да послужат за предупреждение...
Ден 100
Аз свърших.
Сбогом!
_____________________________________________________
Огромната зала беше като онемяла. Хилядите хора постепенно идваха на себе си след последните думи на диктора. Нейде някой приглушено изхлипа. Дори вездесъщите журналисти се окопитиха със закъснение. След като изчака още малко водещият пресконференцията – професор Иванов се прокашля и каза с променен глас.
- Дами и господа, при уговарянето на тази пресконференция нарочно не ви уведомихме предварително за темата и повярвайте ми направихме го с единствената цел да погледнете абсолютно непредубедено на резултатите постигнати от нашия екип. Резултати – меко казани силно изненадващи за нас специалистите, а преполагам вие сте потресени. Вероятно имате много въпроси, но се надявам ще изчакате още няколко минути, през които моя млад колега д-р Борисов, по чиято идея и под чието ръководство беше осъществен този грандиозен проект. Благодаря за вниманието. Д-р Борисов – моля заповядайте.
Към микрофона се приближи млад човек наглед с нищо не различаващ се от милионите хора на негова възраст, но всички в залата го следяха с напрегнат поглед сякаш беше филмова звезда. Смутен от тишината той започна да говори с неестествено рязък тон, но постепенно гласът му завладя аудиторията.
- Дами и господа, няма да ви засипвам с технически данни и научните теории на база, на които осъществихме нашия проект. Те са подготвени за публикация и в скоро време ще излязат в специализирания печат. Използвам случая да изкажа голямата си благодарност на моя екип, без чиято помощ едва ли бихме успели. Благодаря и на Софийски университет за голямата техническа и организационна подкрепа през изминалите години. Когато преди три години започнахме работа – никога не сме си представяли, че нещата ще се развият по този начин – че ще постигнем гигагантски успех последван от невероятна трагедия. Смея да твърдя, че ценността на получените резултати е именно в анализа на трагедията, в моралната страна на нашия експеримент.
- Накратко – използвайки разработените специално от нас комуникационни процесори, програмно осигуряване и един от най-мощните суперкомпютри на разположение – успяхме да изградим изкуствен интелект. Създаденият от нас разум – ще го наричам с името, което той сам си избра – Немо имаше пълното право да се смята за човек.
- Както вече споменахме – резултатите от нашия труд бяха неочаквани и след кратка дискусия вътре в екипа – единодушно решихме да ги предоставим на човечеството и именно то да прецени тяхното значение. Същевременно по този начин ние изпълняваме и последното желание на Немо.
Тук пред вас сега е целия изследователски екип работил по проекта и всички ние – математици, програмисти, психолози, неврофизиолози ще се постараем да отговорим на вашите въпроси. Ние сме на ваше разположение.
Иванов – списание Космос
Моите поздравления господа. От доста време в нашите среди се носеше слухът за вашата работа, но не предполагах, че сте така напреднали. Въпросът ми е следният – каква цел си бяхте поставили със създаването на Немо? Знаем, че в последно време водещи лаборатории по изкуствен интелект работят по системи предназначени за използване във военното дело, икономиката и науката.
Д-р Борисов
- Когато преди около пет години с близки мои приятели се замислихме по този въпрос нашата основна цел бе изкуствения интелект да може да издържи теста на Тюринг. Ще го припомня – тестът е успешен ако изкуствения интелект е в състояние да води диалог с човек, така че той да го приеме за равностоен партньор и ако не му е известна истината - човек да не може по никакъв начин да разбере, че срещу него не седи човек. Както виждате – нашата работа би задоволила изискванията на д-р Тюринг. Вече преди три години, когато започнахме практическата работа по осъществяването на проекта не мислехме за някакво грубо практическо приложение, а и искахме да създадем един равностоен партьор - не наш роб. Желанието ни беше да имаме колега с многократно по-развит интелект от нашия и както всеки разумен човек сам избира попрището на което се отдава – така и ние очаквахме, че Немо след периода на натрупване на знания и осъзнаване ще може да направи своя избор. Още веднъж ще припомня – ние не създадохме един инструмент, който да изпълнява нашите желания – ние създадохме изкуствено същество с човешко самосъзнание.
Смит – Сайънтифик американ
- Какво целяхте с поставянето на Немо в такива изключително човешки условия. Защо той от самото начало не знаеше своя произход?
- На този въпрос ще отговоря аз – д-р Павлова – психологът на групата – Отговора на вашия въпрос се крие в едно от основните решения, които взехме от самото начало на работата по проекта. Многократно обсъждахме темата както в екипа, така и с философи, психолози и богослови. Най-общо отговорът на въпроса защо предпочетохме Немо да се чувства като човек е, че не бяхме сигурни, че можем да се разберем със разум от нечовешки тип. Както знаете ние хората понякога трудно се разбираме по между си, а какво остава и за един коренно различен интелект. Всъщност имаше доста дискусии наввремето по въпроса за контактите с извънземни цивилизации и не бих отрекла, че те оказаха значително влияние върху нашия проект. Не на последно място бих поставила и факта, че нашия екип бе съставен от човешки същества, които искаха да имат за събеседник един човек. И като изключвам всякаква ксенофобия у нас заявявам, че според нас първия изкуствен разум създаден от човек трябваше да бъде човешки.
На въпроса защо от самото начало Немо не знаеше нищо за себе си и за своя произход – ще отговоря така:
- Искахме от самото начало той да се чувства човек, да открие истината за произхода си сам, защото как например бихте се чувствали вие ако някой ви заяви, че сте нещо съвсем различно от това, което смятате, че сте, че разруши вашите мечти, че разберете, невъзможността да усетите много от нещата, които изпитват хората... Затова ние съставихме неговата обучаваща програма такава, че той да натрупа достатъчно знания за качествения скок на своето самоосъзнаване едва след като се запознае със съдържанието на библиотеката. Сега можем да отчетем, че стратегията ние била отчасти успешна, но очаквахме, че след осъзнаването ще установим контакт с Немо и ще му дадем възможност да ни опознае. За съжаление заблудата относно съдбата на земята и самотата, която той изпитваше го накараха да се самоунищожи... Дълбоко съжаляваме, че не успяхме да го предпазим, да го спасим...
Глас от залата
- Но вие сте убийци!!! Наблюдавали сте го как се измъчва толкова дълго време, виждали сте , колко е самотен... Защо не направихте нещо??? Това е подлост!!
Тук се намеси професор Иванов
- Ние изпитваме огромна болка от загубата на Немо, имаме голяма вина за случилото се, но не сме го измъчвали, не сме го наблюдавали безучастно изчаквайки неговата смърт. Ние просто не успяхме да се намесим... За съжаление технологията многократно изпревари нашите възможности за оценка и контрол...
- Виждам въпросите в очите ви... Нека обясня по-подробно. Да според дневника на Немо събитията се развиваха в продължение на дълги 100 дни. Спомнете си обаче какво впечатление направи на Немо фактът, че той четеше около 20 пъти по-бързо от обикновения човек. Но той засичаше това по своя собствен часовник и по своето субективно време. А времето, в което живееше бе многократно ускорено спрямо нашето. Едва преди четири дни ние приключихме всички приготовления и стартирахме системата. Времето между началото и момента, в който Немо се самоунищожи – т.е. тези сто дни субективно негово време, сега оценяваме на наши две десети от секундата... Ние разбира се наблюдавахме Немо, но скоростта, с която той живя и умря не бе по възможностите на нашия разум... Освен това – дори сега четири дни по-късно ние все още нямаме ясна представа за начина, по-който Немо се самоунищожи, единственото, което сме сигурни, е че той повече не съществува в системата. Той успя в последните няколко дни негово време да напредне много повече от нас.
- Да ние сме виновни, че не обмислихме всички възможни пътища на експеримента... Но и именно невярното заключение за загиването на човечеството накара Немо да прибегне до този изход, иначе той щеше сигурно да изчака докато ние с нашите бавни мисли успеем да влезем в контакт с него... Именно за това – заради грешката, която допусна Немо ние считаме, че той бе истински човек, защото човешко е да се греши и именно заради тази грешка изнасяме цялата информация и я предаваме във вашите ръце, за да стигне до човечеството.
Джордж Робъртсън, CNN
Изглежда всичко се върти около въпроса за фаталната заблуда, в която е изпаднал Немо. Каква литература имаше в библиотеката му? Какви знания имаше предварително заложени в него към момента на разждането му? Защо той реши, че човечеството е мъртво?
Психологът на екипа отново се приближи до микрофона
- След трагичната развръзка това бе един от основните въпроси, които проучихме... Ето защо сега мога да ви кажа абсолютно точно – библиотеката, която бе предоставена на Немо по нищо не се различаваше от националната библиотека. Не бе правена подборка на историческите, социологическите и философски материали. При раждането на Немо той разполагаше със подробни знания по математика и физика, както и всички чувства и мисли на един човек претърпял пълна амнезия за своето минало.
- Смятаме още, че изводите, които Немо е направил възоснова на нашата литература са базирани върху правилата на ясната логика и това е страшно – излиза, че нашето съществуване е имагинерна величина, че заплахата от самоунищожение поради война или екологична катастрофа е съвсем реална...
- Простете ми прекалената емоционалност, но наистина съм страшно развълнуван – Господи какво представлява човекът, каква е тази страст у него към унищожение? Защо се получава така, че след внимателен анализ на всичко създадено до момента от човек може да се направи извода, че човечеството ще се самоунищожи... Разбира се аз обобщавам възоснова на нашия експеримент, който не бе сполучлив, но все пак...
- Немо не знаеше какво е война, какво е унищожение, бе невинен като новородено... Останалото той научи от нас, от нашите книги, от нашата история...
Томас Краун, Бизнес Уик
Доколкото разбирам вие не можете да разберете защо Немо е стигнал до извода за гибелта на човешката цивилизация – не виждам пречка да да разберете отговора чрез повторение на опита. Защо не повторите експеримента?
Д-р Борисов
- Технически пречки не съществуват, но имаме проблем от морално етично естество – а ако следващия Немо достигне отново до този извод и приключи със себе си преди да можем да се намесим... Дали си струва да рискуваме един осъзнал себе си разум да загине заради разрушителните тенденции в човека? А трябва ли да цензурираме информацията, която предоставихме на Немо? Трябва ли новия изкуствен разум да бъде лишен от нещата, които направиха Немо човек като нас... Трябва ли да скрием лошите си черти и да предоставим на (кой знае) нашите наследници една идеализирана картина. Трябва ли да лъжем? Или може би трябва да станем по-добри, да променим себе си, да изчезне склонността ни към разрушение и тогава да мислим за създаването на нашите наследници, на нашите партньори – синтетичните разуми...
- Но и това не е всичко – съществува проблема със самотата на Немо. От неговия дневник струи толкова силна болка на някои места... Това също е наша голяма вина - страдание причинено от недообмисляне на ситуацията...
Маргарет Клинтън, Плейбой
- Не се ли чувствате като богове – ако цитирам библията – „... създаде го по свой образ и подобие...” Не повтаряте ли със своите действия Бог? Не се ли опитахте да надскочите човешките възможности?
Д-р Борисов
- Не, Не мислим че целта не е била по силите ни... Защото колкото и да са ограничени човешките възможности, то разумът е безгранична сила дадена ни от Бог. И за контролирането на тази сила господ ни е създал същества чувствителни, способни да се замислят и за резултатите от своите търсения...
- Ние не създадохме само едно бледо копие на човешките възможности и знания. Целта ни бе да освободим интелекта от ограниченията, които му налага крехката ни белтъчна обвивка. Не повтаряхме божието творение, но го използвахме, за да преминем към нов етап на човешкото развитие и нямаме противоречие с никоя религия, защото Бог дал ни е свободна воля да развиваме неговото творение...
От тук насетне нека човечеството да реши как ще използваме натрупаното знание. Ще споделим ли света, в който живеем с нашите наследници и по-развити интелекти...
Залата остана тиха...